България има изключително богато културно наследство. Този образ е свързан с представяния на всички възможни старини, които се намират някъде из България. Eдна от най-често пътуващите експозииции е именно тракийското злато. Почти няма туристическа листовка, в която да не са представени едновременно Казанлъшката гробница, Боянската църква, Рилския манастир, Копривщица, Пловдив, Александър Невски, Народния театър и т.н., т.е. знаци-емблеми на нашето културно наследство. Културното ни наследство – 40 000 паметници, резервати, паметници на световното наследство – е безспорно ресурс за придаване на уникалност и различност на образа. Разбира се, тук, също има проблем. Преакцентирането върху културното наследство изпуска съвременността на контекста, т.е. културното наследство винаги би трябвало да е свързано със съвременността си. Трябва да признаем, че съвременното битие на културните ни наследства е жалко. Повечето паметници са запустели, нереставрирани, рушащи се. Именно затова може да се твърди, че има необходимост от предефинирането на понятието културно наследство. Такова предефиниране е нужно от няколко перспективи. То трябва да включи и паметници, произведени след началото на 20 век, т.е. налага се да си дадем сметка, че сгради, построени през комунистическия период на България са част от културното ни наследство. Културното наследство би трябвало да се дефинира от позицията на история на архитектурата, например, т.е. да не обслужва строителството на нацията, а да вписва България в по-големите контексти на световното културно наследство. Добре би било понятието за културно наследство да бъде по-гъвкаво и да включва например природни обекти, в чието запазване да се инвестират усилия.

Следва…